Нежната принцеса на Гората – Гъба Манатарка / за гъбите от cucinanuda.com /

Познати в науката на биологията, тези малки “красиви” избуяли от най-влажните места в гората създания – Гъбите са царство еукариотни организми, които са неподвижно прикрепени за земята, не съдържащи в себе си хлорофил, листа или стъбло. Те са сухоземни растения, макар че за да са “живи” им е нужна особено голямо количество влага. Най-примитивните видове гъби живеят във вода. Най-разпространени са почвените гъби – други са просто паразити върху животни или растения. Трети растат върху органични отпадъжи, продукти, стъкло или дървесина. Въобще имате ли условието на влагата и топлината – не съществува материя на Земята, върху която да не могат да се развият гъбки.

      Тялото на гъбата е изградено от обикновени нишки, които са наричани в биологията “хифи”. Съвкупността от тези хифи представлява мицел. При по-нисшите форми на гъба мицелът е едноклетъчен, като при другите “по-развитите” тя е многоклетъчна (хлебен мухъл). При най-развитите гъби мицелът е многоклетъчен, представляващ синьо-зелена плесен и клетките са двуядрени. Гъбите, както и бактериите, имат голямо значение за биосферата. Те разграждат органичните съединения чрез процеса на гниене и минерализация и ги довеждат до прости неорганични вещества. Така се затваря хранителната вериха и неорганичните вещества могат да се усвоят от зелените растения за изграждане отново на органични вещества. Гъбите, особено почвените, спомагат изключителн много за повишаването на почвеното плодородие. Т.нар. микоризни гъби подпомагат храненто на дървесните и някои треивсти растения. Така например орхидеите и салепа не могат да съществуват без симбиоза с микоризни гъби.

Обикновената манатарка живее в горите – старите широколистни гори, пълни с дъб, габър, бук или смесени от тези видове дървета или в иглолистните гори – пълни с бор, смърч или отново смесени.) (мммм, колко обичам миризмата на пресни борови клонки през пролетта и лятото).

      Външните белези на манатарката са непостоянни. Едни от тях се променят с възрастта, а други с промяната на условията, при които живее. Тя расте по-бавно от другите гуглести гъби. Гуглестите гъби са плодните тела, които наподобяват на гуфла или шапчиьа, издигната на пънче или краче. 

      В началото на живота на манатарката пънчето изпреварва значително растежа на гуглата. Затова младата гъбка изглежда някак ненормално развита, дори уродлива – с малка топчеста главичка върху едно добре охранено тумбесто пънче. Но това не продължава дълго – постепенно гуглата също израства, разтваря се и след някой и друг ден ще видите гъбата вече напълно развита – с гугла като бухнала питка. Понякога гуглата достига размерите на слънчогледова пита, разположена върху мощно, обикновено с форма на бухалка пъне, което при някои по-едри екземпляри стига до 20 и повече см височина и десетина см дебелина. Най-често гуглата на обикновената манатарка има размери от 4 до 20 см, издигната на пънче, високо от 7 до 12 см и дебело от 2 до 6 см. 

      Цветът на гуглата на манатарката зависи от условията, при които расте манатарката. В по-добре осветени гори ще срещнете манарарки с вишневочервено или тъмнокафяво до почти черно оцветени гугли. Гуглите на израслите на сенчести места манатарки са обикновено светлокафяви до цвят светла охра или сиво-бели до почти бели. В младата си възраст манатарката отгоре е гладка, с опъната кожица. Със застаряването обаче повърхността й постепенно се набръчква и накрая вече прилича на напукана и изсъхнала тиня.

      С израстването и застаряването на манатарките се изменя и цветът на тръбичките на плодното тяло. Отначало са бели или белезникави, по-ъксно пожълтяват и при най-старите екземпляри стават жълто-зелени. “Месцето” на гъбката обаче не променя никога цвета си. То си остава бяло (слабо розово понякога) и при разчупване или нараняване не посинява и не позеленява. КОЕТО Е ПРИСЪЩО САМО НА ОТРОВНИТЕ й Събратя.

Най-лесният белег, по който абсолютно сигурно  ще разпознаете обикновената манатарка е ясно видимата отблизо мрежа от изпъкнали белезникави жилчици по повърхността на пънчето й. Нито една друга гъба, дори когато по всички останали белези  прилича на обикновената манатарка, няма по пънчето си точно такава белезникава мрежа. Единствено пънчето на някои нейни сродници е с подобна мрежа, но при тях тя е образувана от червени жилчици. Такъв е случаят с набеденият отровен двойник на обикновената манатарка – дяволската гъба / Boletus satanas). Тази гъба се отличава от обикновената манатарка и по много други белези. В средата нейното пънче е карминеночервено, а отворите на тръбичките на плодното й тяло са жълто-червени до кървавочервени. А при нараняването й посиняват много бързо. 

      Превъзходните вкусови качества и много приятният бъден аромат на обикновената манатарка, съчетани с възможността да се приготвят за ядене по най-различни начини, я превръщат в Царицата на всички гъбки. 

Приятен апетит ! .